За самодивския чай и нуждата от осъзнатост * About samodiva's tea and the need of mindfulness
Има един разкошен чай в Чайната на столичната "Цар Иван Асен II" . Самодивски се казва. Чай с мистичен аромат. Според билкарите, събрали вълшебната му комбинация, това е отварата на горските самодиви, скрила в себе си свежестта и здравето на планинското биле. Срещнах силата на билките му (мента, мащерка, маточина, риган, цвят от бъз, жълт кантарион и борови връхчета) за първи път преди няколко години. Букет, носещ усещането за магическо спокойствие и победа над тъмните емоции, който помага да ги има балнсът и хармонията в нас и около нас.
Чай, който още с първата глътка събужда планинските легенди и ме отвежда там, където Стара планина прегръща Черно море: в родното село на баща ми. По ниските склонове на Балкана, където лятото събирахме с кошници гъби и билки, а после ги разстилахме за сушене върху вестници из стаите на къщата. Къща стара, леко разкривена и на места пропукана (също като 80-годишните ми баба и дядо тогава), опасана с асми и овошки, с лястовичи гнезда под стрехите и с жужащи кошери в задния двор. Можех да я разпозная дори със затворени очи само по ароматите и звуците й.
Също и гората (не знам дали сте забелязали, но всяка има специфично ДНК). Онази гъста гора, в която неведнъж сме се губили. С тесни пътечки, застлани с шума, шишарки и съчки. Същата, през която едва виждахме небето от високите стволове на дърветата. В която през зимата се носеше вълчи вой, а пролет и летем - птичи песни. Гора, в която не биваше да замръкваме, защото нощем в нея бродят самодиви и могат да ни отвлекат.
Достолепната гора, пълна с толкова зеленина и живот, днес е едва 1/3 от онова, което някога беше в детството ми. Мълчалива е, оголена и тъжна. Палена и изсичана многократно през последните години (безнаказано) да се изгубиш в нея вече е невъзможно.
А къщата... къщата днес лъха само на спомени. Заедно със стопаните й си отидоха и топлината, и уюта. Оживяват само в спомените ми всеки път, когато пия от самодивския чай, подсладен с домашен мед (от златните ръце на баща ми). Старопланинската къща и грижовните й стопани.
И си мисля как през последните години животът ни се изпълни с толкова много високоскоростни неща, с които се гордеем, и които бележим със знак за престиж. Бързи технологии, бързи коли, бързи комуникации, бързи строежи. Покрай цялото това бързане и препускане бързо загубихме уюта на безвремието. На малките къщи с аромата на билки, мед, ошаф и гъби. И на онези гъсти гори, чиито дървета някога докосваха небето с клоните си. И като се замисля, бих сменила всичко бързо и ултрамодерно за поне една седмица в онази Къща и онази Гора от детството ми.
Преди да започнем да говорим за тях в минало време, е добре да се погрижим за къщите и горите. За да ги има не само в спомените ни, но и в тези на децата, внуците и правнуците ни. За да имат щастието да се губят по тесните пътеки сред дървета, храсти и треви. И да пълнят с билки и гъби кошниците, които все още чакат под някой навес. Да се превърнат в добрите стопани, които се грижат за баланса в природата и между хората. Да ходят по тъмно в гората. С фенери. И да видят тези самодиви има ли ги още. Или са останали само в приказките. И в чая, носещ тяхното име.
Фотографии: Veliana Simeonova, Pixabay
Коментари
Публикуване на коментар